Покани ме във храма на душата си - вратата, отворена единствено за мен огледах се, ослушах се във тишината на прага застинах удивен. Във тъмното в прахта, отблясъци съзирах, отблясъци – от бисери сълзи в студена топлина прозирах виждах затворени очи. Храма на душата си отвори приканващо за мен, от тази твоя смелост останах изумен, огледах се - прахта по пода недокосната от ничии нозе, пътеката до олтара дето води олтар, непипан от ръце. Оглеждах се, страхувах се  навътре да пристъпя, тишината в храма да не наруша, страхувах се ръцете да протегна олтара да не натроша.

Мълчиш, Дейна, мълчиш..!``